Първоначално хората зашивали животински кожи в тръбни конструкции, за да отговорят на нуждите на производството и труда. След значителен период от време, в края на 17-ти век, холандските братя Ван дер Хайден произвеждат надлъжно зашити платнени маркучи, които са широко възприети за пожарогасене по това време. По-късно, с появата на каучука на международния пазар и развитието на технологията за вулканизация, се появяват гумени маркучи-както и гумени маркучи, армирани с тел, конопено въже или други тъкани-. Гумените маркучи обаче са неподходящи за транспортиране на определени инженерни среди, като високо{6}}температурни течности (пара, горещ въздух), криогенни течности (течен водород, кислород, хелий) или корозивни вещества (бензин, керосин, киселини, основи). Тяхната безопасност и надеждност беше особено трудно да се гарантира при високи-температурни условия.
Вследствие на това вниманието се насочи към метални тръби; чрез промяна на геометрията на металната тръба, за да се създадат гофри върху нейните вътрешни и външни повърхности, тръбата може да постигне гъвкавостта на гумен маркуч, като същевременно предлага устойчивост на високи и ниски температури, стареене и корозия. Така се роди металният силфон-основният компонент на металния маркуч-.
През 1855 г. Германия публикува първия патент за производство на мехове, използвайки принципи, извлечени от съществуващи техники за-изработка на бижута. Тридесет години по-късно французинът E. Levavasseur и германецът H. Witzenmann си сътрудничат, за да разработят нов тип метални силфони, осигурявайки патенти както във Франция, така и в Германия през август 1885 г. Това са спираловидни силфони, образувани чрез навиване на S-образна метална лента върху специализирано оборудване; гумени ленти, памучен плат или азбестово въже бяха използвани за опаковане на преплитащите се шевове между съседни намотки, осигурявайки уплътнение за вътрешната кухина на силфона.
През 1894 г. структурата на тези мехове е подобрена: две метални ленти са навити в противоположни посоки с различни диаметри. Тази конфигурация позволява на металните ленти да се уравновесяват една друга при натоварване, като по този начин се преодолява проблемът със спонтанното развиване на маншона. През 1929 г. е настъпил голям технологичен пробив в дизайна на силфоните: пълното разрешаване на повредата на уплътнението, причинена от неравномерна деформация на жлебовете-които преди са помещавали гумени ленти или азбестови въжета-по време на огъване. Тази иновация отвори широки перспективи за развитието на силфони. Впоследствие интегралните силфони са произведени от стомана и мед-цинкови сплави (използвайки или безшевни, или заварени тръби); те разчитат на еластичната деформация на гофрираните странични стени, за да поддържат свиваемост или разтегливост, като същевременно осигуряват надеждно уплътнение.
От 50-те години на миналия век нататък, бързо се ускорява развитието на двустенни-стенни, тройни-стенни и много-стенни силфони-особено тези, направени от ултра-тънка-стенна-стенна неръждаема стомана-. За да се отговори на различни оперативни изисквания, бяха използвани различни производствени техники, включително заваряване, електроформоване, машинна обработка, хидравлично формоване и механично предене. Номиналните диаметри варират от минимум 2 mm до максимум 400–500 mm, като гигантските силфони достигат диаметри до 10 метра. Броят на гофрите варира от само една или две до непрекъснати последователности, наброяващи стотици, хиляди или дори десетки хиляди.
Като се има предвид критичната роля на силфоните като основен компонент на металните маркучи, еволюцията на металните силфони ефективно отразява еволюцията на металните маркучи. Последващи нововъведения-като покриване на външната повърхност с материали като гума, пластмаса или найлон; добавяне на защитна оплетка от метална тел или лента; и включването на различни видове крайни фитинги-доведоха до създаването на различни конфигурации на метални маркучи, пригодени за широк диапазон от работни условия.